Навярно на мнозина от нас, в първите стъпки на възцърковяването ни, ни се е случвало да погледнем човека до себе си, за да разберем какво трябва да правим в храма. В началото, когато богослужението още ни е непознато, често се учим главно от хората около нас – някой се прекръства – и ние се прекръстваме; свежда глава – и питайки се дали да направим същото, почти неусетно последваме примера му, а погледът ни се озовава върху обувките ни. Искрено искаме да участваме в общата молитва, а се улавяме, че фокусът ни ни е предал и вниманието ни вместо да е върху Него, е отишло в мисли дали стоим правилно.
При първите си посещения в храма аз се питах и нещо друго: защо не коленичим? Свързвах този жест със смирението, което желая (и което все още ми убягва), а църковното правило предвижда именно в неделя да се молим изправени, без да коленичим. Та, в този ред на мисли, чудих се: защо да се въздържаме от този благоговеен жест точно когато сме дошли при Бога?
Отговорът се корени в самата основа на вярата ни: Христос е възкръснал и победил смъртта. Сред злободневните грижи на седмицата обаче понякога трудно допускаме радостта от тази вест да надделее над собствените ни тревоги. И все пак – всяка неделя църквата ни събира да празнуваме Неговото Възкресение.
Стоим изправени и с тялото си изповядваме онова, в което вярваме: Христос ни въздига от греха към нов живот.
Какво постановява съборът?
Още през 325 г. Първият вселенски събор в Никея разглежда този въпрос. Неговото 20-о правило гласи:
„Понеже някои коленичат в неделен ден и в дни на Петдесетница, то за да има еднаквост във всичко и във всички епархии, светият събор постанови в поменатите дни стоешком да се възнасят молитви към Бога.“
„Дните на Петдесетницата“ тук обозначава целия петдесетдневен период от Пасха – Възкресение Христово до празника Петдесетница. Правилото обхваща всички тези дни, както и всяка неделя през годината, и е общоцърковно съборно постановление. Смисълът на съборното постановление е следният: събраните за молитва християни да застанат заедно изправени пред Бога и така да изповядват вярата си във Възкръсналия Христос.
Богослужебният ред е израствал през вековете в молитвения живот на Църквата, върху основата на апостолското предание – светите отци са го пазили, разяснявали и предавали с грижа. Чрез молитвите и свещенодействията участваме в благодатния живот на Църквата, а всяка дума и всяко движение в тях имат своя смисъл и заслужават вниманието ни: чрез тях се учим да се молим и да откриваме дълбочината на вярата си.
Защо обаче точно изправени?
Св. Василий Велики разглежда този въпрос в глава 27 на съчинението „За Светия Дух“. Там той говори за писменото учение и неписаното апостолско предание, подчертавайки, че те са неразривно свързани помежду си и имат еднаква сила и авторитет за живота във вярата. Чрез тях Църквата пази жива и непоклатима една и съща апостолска вяра. Светителят предупреждава, че пренебрегването на неписаното предание би накърнило самото Евангелие.
Дава и съвсем конкретни примери: кръстния знак, молитвените слова при тайнствата, славословието на Светия Дух заедно с Отца и Сина – все древни практики, сред които е и изправената молитва в неделя и през петдесетдневния пасхален период. С тези молитвени думи и жестове изповядваме вярата, която църквата е съхранила в нейната чистота от апостолско време до днес, и я предаваме на онези, които се учат да се молят до нас.
Св. Василий отбелязва нещо много човешко: молим се прави в неделя, но невинаги знаем защо. Обяснението му е, че тази стойка ни напомня за въздигането ни с Христос и за призванието да търсим небесното. Самият той се позовава на думите на св. апостол Павел:
„И тъй, ако сте възкръснали заедно с Христа, търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога“ (Колосяни 3:1). Затова дори привидно обикновеното ни стоене в храма ни насочва към същността на нашата вяра: Христос е възкръснал и ни призовава към живот с Него.
Неделята и осмият ден
Св. Василий свързва неделната молитва и с бъдещия век – вечния живот с Бога. Тук се появява едно на пръв поглед странно название: неделята е определена като „осмия ден“.
Колко пъти сме си казвали: „Да дойде най-после уикендът, да мине и тази седмица!“ А после идва следващата, със своите грижи. Когато нарича неделята „осми ден“, Църквата ни напомня, че очакваме повече от поредното начало, универсалният символ за което, в светския живот, е понеделникът. В библейското броене седмицата завършва със съботата – деня на покоя след сътворението. След нея идва неделята, в която Христос възкръсва: първият ден на новата седмица и осмият след изминалите седем. Оттук произлиза и надеждата, която носи това име: грижите на този свят ще отминат, за разлика от живота с Бога, който няма да свърши.
Тя се ражда от Христовото Възкресение, с което започва новото творение. „Осмият ден“ е образ на бъдещия век, в който смъртта вече няма власт – иначе казано, чрез чудесна метафора св. Василий го описва като ден без залез и без край.
Тази надежда ни е нужна още сега, тъй като ни дава сили за днешния ден. Може да сме дошли в Храма след тежка седмица, тревожни за утрешния ден или измъчвани от скарване с близък човек. Заставаме пред възкръсналия Христос с всичкия този емоционален багаж. Можем да Му поверим тревогите си, да поискаме сили да поправим стореното и най-вече да се покаем и да потърсим 3 Защо в неделя се молим изправени? прошка – а напук на тягостните моменти, които ни притискат и обезсърчават, изправеното ни стоене напомня, че с Негова помощ можем да се изправим и след собствените си падения.
А мястото на колениченето?
И все пак, ако подобно на мен сте виждали в колениченето съкровен знак на смирение пред Бога, не сте сгрешили: то има своето място в християнската молитва. Сам Господ Иисус Христос се моли на колене преди страданията Си (Лука 22:41). Когато коленичим, изразяваме благоговение, покаяние, молба за помощ – и има болка, която човек естествено излива пред Бога именно по този начин. С колениченето са свързани и земните поклони – големите метании. Названието идва от гръцката дума „метаноя“ – покаяние, промяна на ума, обръщане към Бога. При голямата метания коленичим и свеждаме глава до земята, след което се изправяме, а при малката се навеждаме, без да заставаме на колене. Св. Василий посочва смисъла и в самото движение надолу и нагоре: чрез греха падаме, а Божието човеколюбие ни въздига. Човекът е единство на душа и тяло – затова не само душата, а и тялото ни участва дейно както в покаянието, така и в надеждата. В неделя продължаваме да просим прошка и да се каем. Но го правим изправени, защото празнуваме Възкресението. От възкръсналия Христос черпим надеждата, с която се каем: можем да получим прошка и с Негова помощ да се научим да обичаме истински онези, които сме наранявали. Смирението съвсем не изчезва, когато човек стане от колене то е нужно и тогава, особено ако сме склонни да се оглеждаме кой около нас спазва църковните правила и кой не.
Защо тогава коленичим на Петдесетница
Тук въпросът идва от само себе си. Петдесетница винаги е в неделя, а мнозина познават службата, на която свещеникът чете дълги молитви и всички коленичат. Как се съчетава това с казаното дотук?
Коленопреклонните молитви принадлежат на вечернята на Петдесетница. Тя бележи завършека на петдесетдневния празничен период и възобновяването на коленопреклонението. За да разберем този ред, помага 90-о правило на Трулския събор от 692 г. Той е наречен и Пето-шести, защото допълва с канонични постановления Петия и Шестия вселенски събор. Правилото определя точно границите на неделното въздържане от коленичене: от вечерния вход на съботната вечерня до вечерния вход на неделната вечерня. Това е моментът, в който свещенослужителите влизат в олтара. След входа в неделя коленопреклонението се възобновява.
В българската енорийска практика вечернята на Петдесетница често се отслужва непосредствено след Литургията. Затова коленичим още преди обяд, но молитвите остават част от вечернята.
Забележете на кого църковното предание приписва тези молитви: именно на св. Василий Велики – същия светител, който обяснява защо в неделя стоим изправени. Той ни учи да разбираме и двата жеста: изправеното стоене свидетелства за въздигането ни с Христос, а коленопреклонението изразява покаянието ни и упованието в Божието човеколюбие, което ни въздига. В дните от Пасха до Петдесетница изправената молитва изразява радостта от Възкресението, а на вечернята, която завършва този период, коленопреклонението се възобновява. Коленичим пред Господа, Който ни въздига, и просим сили да живеем с тази вяра и утре – когато търпението ни свърши или когато се върне старата обида.
При първото коленопреклонение се обръщаме към Бог Отец. Изповядваме греховете си, просим прошка и очистване чрез Светия Дух.
При второто молитвата е към Господ Иисус Христос – за благодатта на Светия Дух, за мъдрост да се молим и за подкрепа в живота. Просим Бог да ни научи и какво да искаме от Него. А при третото особено място заема молитвата за починалите. Възпоменава се Христовото слизане в ада и се просят опрощение и упокоение за отишлите си от този свят. Молитвата говори и за „намиращите се в ада“, за които изпросва облекчение и утеха, а Църквата ги поверява на Божието милосърдие. И когато сме на колене, надеждата във Възкресението остава: с нея се молим и за себе си, и за починалите, чиито имена носим в сърцето си.
Човекът до нас
Как да постъпим, ако в нашия храм виждаме различни навици? Можем спокойно да попитаме свещеника и да потърсим обяснение. Човекът до нас може да е научен да се моли така от дете или пък за пръв път да влиза в храма. Ние виждаме жеста му, а за това, което преживява, знаем твърде малко.
Ако самите ние правим първите си стъпки във вярата, нека не се боим да попитаме или да признаем, че още не знаем. Незнанието на богослужебния ред не ни прави чужди в храма, тъй като тъкмо от онези, които го познават, можем да получим помощ и насърчение, за да участваме постепенно все по-уверено в общата молитва.
В богослужението има части, през които е прието да се седи. А за някого до нас и самото идване в храма може да е коствало много сили. Когато възрастта, болестта или немощта не позволяват да стоим прави, можем да седнем и спокойно да продължим молитвата си. Човекът на пейката също е част от събранието, което празнува Възкресението, а ако някой до нас едва се държи на крака, нека внимателно му помогнем да седне.
Когато следващата неделя отново влезем в храма, ще носим тревогите си и спомена за онова, което бихме искали да поправим. Когато застанем на молитва, нека си спомним пред Кого стоим: пред възкръсналия Христос, призоваващ ни към нов живот. От Него просим смелост да поискаме прошка и сили да променим онова, с което нараняваме себе си и ближните – затова и се уповаваме на вярата, че и след поредното ни падане можем да се обърнем към Него и да се изправим.
Използвани източници
[1] Свещено Писание: Колосяни 3:1; Лука 22:41.
[2] 20-о правило на Първия вселенски събор и 90-о правило на Трулския събор.
[3] Св. Василий Велики, „За Светия Дух“, глава 27.
[4] Православна енциклопедия „Азбука веры“ — „Метание“.
[5] Св. Йоан Дамаскин, „Точно изложение на православната вяра“, книга II, глава 12.
[6] „Богослужение на Петдесетница“, „Двери“.
[7] Българска патриаршия — „Българският патриарх Даниил възглави тържествена света Литургия по повод Петдесетница“.
[8] Българска патриаршия — „Кога да стоим и коленичим в църква“.